This site uses cookies.
Some of these cookies are essential to the operation of the site,
while others help to improve your experience by providing insights into how the site is being used.
For more information, please see the ProZ.com privacy policy.
This person has a SecurePRO™ card. Because this person is not a ProZ.com Plus subscriber, to view his or her SecurePRO™ card you must be a ProZ.com Business member or Plus subscriber.
Affiliations
This person is not affiliated with any business or Blue Board record at ProZ.com.
Services
Translation, Editing/proofreading, Subtitling
Expertise
Specializes in:
Sports / Fitness / Recreation
Other
Media / Multimedia
Journalism
Cooking / Culinary
Folklore
Cinema, Film, TV, Drama
Cosmetics, Beauty
Advertising / Public Relations
Rates
Portfolio
Sample translations submitted: 2
English to Bulgarian: Cleopatra: A Life (Translation from Master's Degree Thesis - sample) General field: Art/Literary Detailed field: History
Source text - English AMONG THE MOST famous women to have lived, Cleopatra VII ruled Egypt for twenty-two years. She lost a kingdom once, regained it, nearly lost it again, amassed an empire, lost it all. A goddess as a child, a queen at eighteen, a celebrity soon thereafter, she was an object of speculation and veneration, gossip and legend, even in her own time. At the height of her power she controlled virtually the entire eastern Mediterranean coast, the last great kingdom of any Egyptian ruler. For a fleeting moment she held the fate of the Western world in her hands. She had a child with a married man, three more with another. She died at thirty-nine, a generation before the birth of Christ. Catastrophe reliably cements a reputation, and Cleopatra’s end was sudden and sensational. She has lodged herself in our imaginations ever since. Many people have spoken for her, including the greatest playwrights and poets; we have been putting words in her mouth for two thousand years. In one of the busiest afterlives in history she has gone on to become an asteroid, a video game, a cliché, a cigarette, a slot machine, a strip club, a synonym for Elizabeth Taylor. Shakespeare attested to Cleopatra’s infinite variety. He had no idea.
If the name is indelible, the image is blurry. Cleopatra may be one of the most recognizable figures in history but we have little idea of what she actually looked like. Only her coin portraits—issued in her lifetime, and which she likely approved—can be accepted as authentic. We remember her too for the wrong reasons. A capable, clear-eyed sovereign, she knew how to build a fleet, suppress an insurrection, control a currency, alleviate a famine. An eminent Roman general vouched for her grasp of military affairs. Even at a time when women rulers were no rarity she stood out, the sole female of the ancient world to rule alone and to play a role in Western affairs. She was incomparably richer than anyone else in the Mediterranean. And she enjoyed greater prestige than any other woman of her age, as an excitable rival king was reminded when he called, during her stay at his court, for her assassination. (In light of her stature, it could not be done.) Cleopatra descended from a long line of murderers and faithfully upheld the family tradition but was, for her time and place, remarkably well behaved. She nonetheless survives as a wanton temptress, not the last time a genuinely powerful woman has been transmuted into a shamelessly seductive one.
Like all lives that lend themselves to poetry, Cleopatra’s was one of dislocations and disappointments. She grew up amid unsurpassed luxury, to inherit a kingdom in decline. For ten generations her family had styled themselves pharaohs. The Ptolemies were in fact Macedonian Greek, which makes Cleopatra approximately as Egyptian as Elizabeth Taylor. At eighteen Cleopatra and her ten-year-old brother assumed control of a country with a weighty past and a wobbly future. Thirteen hundred years separate Cleopatra from Nefertiti. The pyramids—to which Cleopatra almost certainly introduced Julius Caesar—already sported graffiti. The Sphinx had undergone a major restoration, a thousand years earlier. And the glory of the once great Ptolemaic Empire had dimmed. Cleopatra came of age in a world shadowed by Rome, which in the course of her childhood extended its rule to Egypt’s borders. When Cleopatra was eleven, Caesar reminded his officers that if they did not make war, if they did not obtain riches and rule others, they were not Romans. An Eastern sovereign who waged an epic battle of his own against Rome articulated what would become Cleopatra’s predicament differently: The Romans had the temperament of wolves. They hated the great kings. Everything they possessed they had plundered. They intended to seize all, and would “either destroy everything or perish in the attempt.” The implications for the last remaining wealthy country in Rome’s sphere of influence were clear. Egypt had distinguished itself for its nimble negotiating; for the most part, it retained its autonomy. It had also already embroiled itself in Roman affairs.
For a staggering sum of money, Cleopatra’s father had secured the official designation “friend and ally of the Roman people.” His daughter would discover that it was not sufficient to be a friend to that people and their Senate; it was essential to befriend the most powerful Roman of the day. That made for a bewildering assignment in the late Republic, wracked by civil wars. They flared up regularly throughout Cleopatra’s lifetime, pitting a succession of Roman commanders against one another in what was essentially a hot-tempered contest of personal ambition, twice unexpectedly decided on Egyptian soil. Each convulsion left the Mediterranean world shuddering, scrambling to correct its loyalties and redirect its tributes. Cleopatra’s father had thrown in his lot with Pompey the Great, the brilliant Roman general on whom good fortune seemed eternally to shine. He became the family patron. He also entered into a civil war against Julius Caesar just as, across the Mediterranean, Cleopatra ascended to the throne. In the summer of 48 BC Caesar dealt Pompey a crushing defeat in central Greece; Pompey fled to Egypt, to be stabbed and decapitated on an Egyptian beach. Cleopatra was twenty-one. She had no choice but to ingratiate herself with the new master of the Roman world. She did so differently from most other client kings, whose names, not incidentally, are forgotten today. For the next years she struggled to turn the implacable Roman tide to her advantage, changing patrons again after Caesar’s murder, ultimately to wind up with his protégé, Mark Antony. From a distance her reign amounts to a reprieve. Her story was essentially over before it began, although that is of course not the way she would have seen it. With her death Egypt became a Roman province. It would not recover its autonomy until the twentieth century.
Can anything good be said of a woman who slept with the two most powerful men of her time? Possibly, but not in an age when Rome controlled the narrative. Cleopatra stood at one of the most dangerous intersections in history: that of women and power. Clever women, Euripides had warned hundreds of years earlier, were dangerous. A Roman historian was perfectly happy to write off a Judaean queen as a mere figurehead and—six pages later—to condemn her for her reckless ambition, her indecent embrace of authority. A more disarming brand of power made itself felt as well. In a first-century BC marriage contract, a bride promised to be faithful and affectionate. She further vowed not to add love potions to her husband’s food or drink. We do not know if Cleopatra loved either Antony or Caesar, but we do know that she got each to do her bidding. From the Roman point of view she “enslaved” them both. Already it was a zero-sum game: a woman’s authority spelled a man’s deception. Asked how she had obtained her influence over Augustus, the first Roman emperor, his wife purportedly replied that she had done so “by being scrupulously chaste herself, doing gladly whatever pleased him, not meddling with any of his affairs, and, in particular, by pretending neither to hear of nor to notice the favorites that were the objects of his passion.” There is no reason to accept that formula at face value. On the other hand, Cleopatra was cut from very different cloth. In the course of a leisurely fishing trip, under a languid Alexandrian sun, she had no trouble suggesting that the most celebrated Roman general of the day tend to his responsibilities.
To a Roman, license and lawlessness were Greek preserves. Cleopatra was twice suspect, once for hailing from a culture known for its “natural talent for deception,” again for her Alexandrian address. A Roman could not pry apart the exotic and the erotic; Cleopatra was a stand-in for the occult, alchemical East, for her sinuous, sensuous land, as perverse and original as its astonishment of a river. Men who came in contact with her seem to have lost their heads, or at least to have rethought their agendas. She runs away even with Plutarch’s biography of Mark Antony. She works the same effect on a nineteenth-century historian, who describes her, on meeting Caesar, as “a loose girl of sixteen.” (She was rather an intensely focused woman of twenty-one.) The siren call of the East long predated Cleopatra, but no matter; she hailed from the intoxicating land of sex and excess. It is not difficult to understand why Caesar became history, Cleopatra a legend.
Our view is further obscured by the fact that the Romans who told Cleopatra’s story very nearly knew their ancient history too well. Repeatedly it seeps into their accounts. Like Mark Twain in the overwhelming, overstuffed Vatican, we sometimes prefer the copies to the original. So did the classical authors. They conflated accounts, refurbishing old tales. They saddled Cleopatra with the vices of other miscreants. History existed to be retold, with more panache but not necessarily greater accuracy. In the ancient texts the villains always wear a particularly vulgar purple, eat too much roasted peacock, douse themselves in rare unguents, melt down pearls. Whether you were a transgressive, power-hungry Egyptian queen or a ruthless pirate, you were known for the “odious extravagance” of your accessories. Iniquity and opulence went hand in hand; your world blazed purple and gold. Nor did it help that history bled into mythology, the human into the divine. Cleopatra’s was a world in which you could visit the relics of Orpheus’s lyre, or view the egg from which Zeus’s mother had hatched. (It was in Sparta.)
History is written not only by posterity, but for posterity as well. Our most comprehensive sources never met Cleopatra. Plutarch was born seventy-six years after she died. (He was working at the same time as Matthew, Mark, Luke, and John.) Appian wrote at a remove of more than a century; Dio of well over two. Cleopatra’s story differs from most women’s stories in that the men who shaped it—for their own reasons—enlarged rather than erased her role. Her relationship with Mark Antony was the longest of her life, but her relationship with his rival, Augustus, was the most enduring. He would defeat Antony and Cleopatra. To Rome, to enhance the glory, he delivered up the tabloid version of an Egyptian queen, insatiable, treacherous, bloodthirsty, power-crazed. He magnified Cleopatra to hyperbolic proportions so as to do the same with his victory—and so as to smuggle his real enemy, his former brother-in-law, out of the picture. The end result is a nineteenth-century British life of Napoleon or a twentieth-century history of America, were it to have been written by Chairman Mao.
To the team of extraordinarily tendentious historians, add an extraordinarily spotty record. No papyri from Alexandria survive. Almost nothing of the ancient city survives aboveground. We have, perhaps and at most, one written word of Cleopatra’s. (In 33 BC either she or a scribe signed off on a royal decree with the Greek word ginesthoi, meaning, “Let it be done.”) Classical authors were indifferent to statistics and occasionally even to logic; their accounts contradict one another and themselves. Appian is careless with details, Josephus hopeless with chronology. Dio preferred rhetoric to exactitude. The lacunae are so regular as to seem deliberate; there is very nearly a conspiracy of silences. How is it possible that we do not have an authoritative bust of Cleopatra from an age of accomplished, realistic portraiture? Cicero’s letters of the first months of 44 BC—when Caesar and Cleopatra were together in Rome—were never published. The longest Greek history of the era glosses over the tumultuous period at hand. It is difficult to say what we miss most. Appian promises more of Caesar and Cleopatra in his four books of Egyptian history, which do not survive. Livy’s account breaks off a century before Cleopatra. We know the detailed work of her personal physician only from Plutarch’s references. Dellius’s chronicle has vanished, along with the raunchy letters Cleopatra was said to have written him. Even Lucan comes to an abrupt, infuriating halt partway through his epic poem, leaving Caesar trapped in Cleopatra’s palace at the outset of the Alexandrian War. And in the absence of facts, myth rushes in, the kudzu of history.
The holes in the record present one hazard, what we have constructed around them another. Affairs of state have fallen away, leaving us with affairs of the heart. A commanding woman versed in politics, diplomacy, and governance; fluent in nine languages; silver-tongued and charismatic, Cleopatra nonetheless seems the joint creation of Roman propagandists and Hollywood directors. She is left to put a vintage label on something we have always known existed: potent female sexuality. And her timing was lousy. Not only was her history written by her enemies, but it was her misfortune to have been on everyone’s minds just as Latin poetry came into its own. She survives literarily in a language hostile to her. The fictions have only proliferated. George Bernard Shaw lists among his sources for Caesar and Cleopatra his own imagination. Plenty of historians have deferred to Shakespeare, which is understandable but a little like taking George C. Scott’s word for Patton’s.
To restore Cleopatra is as much to salvage the few facts as to peel away the encrusted myth and the hoary propaganda. She was a Greek woman whose history fell to men whose futures lay with Rome, the majority of them officials of the empire. Their historical methods are opaque to us. They seldom named their sources. They relied to a great extent on memory. They are by modern standards polemicists, apologists, moralists, fabulists, recyclers, cut-and-pasters, hacks. For all its erudition, Cleopatra’s Egypt produced no fine historian. One can only read accordingly. The sources may be flawed, but they are the only sources we have. There is no universal agreement on most of the basic details of her life, no consensus on who her mother was, how long Cleopatra lived in Rome, how often she was pregnant, whether she and Antony married, what transpired at the battle that sealed her fate, how she died.* I have tried here to bear in mind who was a former librarian and who a Page Sixer, who had actually set eyes on Egypt, who despised the place and who was born there, who had a problem with women, who wrote with the zeal of a Roman convert, who meant to settle a score, please his emperor, perfect his hexameter. (I have relied little on Lucan. He was early on the scene, before Plutarch, Appian, or Dio. He was also a poet, and a sensationalist.) Even when they are neither tendentious nor tangled, the accounts are often overblown. As has been noted, there were no plain, unvarnished stories in antiquity. The point was to dazzle. I have not attempted to fill in the blanks, though on occasion I have corralled the possibilities. What looks merely probable remains here merely probable—though opinions differ radically even on the probabilities. The irreconcilable remains unreconciled. Mostly I have restored context. Indeed Cleopatra murdered her siblings, but Herod murdered his children. (He afterward wailed that he was “the most unfortunate of fathers.”) And as Plutarch reminds us, such behavior was axiomatic among sovereigns. Cleopatra was not necessarily beautiful, but her wealth—and her palace—left a Roman gasping. All read very differently on one side of the Mediterranean from the other. The last decades of research on women in antiquity and on Hellenistic Egypt substantially illuminate the picture. I have tried to pluck the gauze of melodrama from the final scenes of the life, which reduce even sober chroniclers to soap opera. Sometimes high drama prevails for a reason, however. Cleopatra’s was an era of outsize, intriguing personalities. At its end the greatest actors of the age exit abruptly. A world comes crashing down after them.
WHILE THERE IS a great deal we do not know about Cleopatra, there is a great deal she did not know either. She knew neither that she was living in the first century BC nor in the Hellenistic Age, both of them later constructs. (The Hellenistic Age begins with the death of Alexander the Great in 323 BC and ends in 30 BC, with the death of Cleopatra. It has been perhaps best defined as a Greek era in which the Greeks played no role.) She did not know she was Cleopatra VII for several reasons, one of which is that she was actually the sixth Cleopatra. She never knew anyone named Octavian. The man who vanquished and deposed her, prompted her suicide, and largely packaged her for posterity was born Gaius Octavius. By the time he entered Cleopatra’s life in a meaningful way he called himself Gaius Julius Caesar, after his illustrious great-uncle, her lover, who adopted him in his will. We know him today as Augustus, a title he assumed only three years after Cleopatra’s death. He appears here as Octavian, two Caesars remaining, as ever, one too many.
Most place names have changed since antiquity. I have followed Lionel Casson’s sensible lead in opting for familiarity over consistency. Hence Berytus is here Beirut, while Pelusium—which no longer exists, but would today be just east of Port Said, at the entrance to the Suez Canal—remains Pelusium. Similarly I have opted for English spellings over transliterations. Caesar’s rival appears as Pompey rather than Gnaeus Pompeius Magnus, Caesar’s deputy as Mark Antony rather than Marcus Antonius. In many respects geography has changed, shorelines have sunk, marshes dried, hills crumbled. Alexandria is flatter today than it was in Cleopatra’s lifetime. It is oblivious to its ancient street plan; it no longer gleams white. The Nile is nearly two miles farther east. The dust, the sultry sea air, Alexandria’s melting purple sunsets, are unchanged. Human nature remains remarkably consistent, the physics of history immutable. Firsthand accounts continue to diverge wildly.* For well over two thousand years, a myth has been able to outrun and outlive a fact. Except where noted, all dates are BC.
Translation - Bulgarian Клеопатра VII, една от най-известните жени, раждали се някога, управлява Египет в продължение на 22 години. За това време, след като се сдобива с властта, я губи, печели я отново и отново почти я губи, успява да създаде империя и накрая да изгуби всичко. Боготворена като дете, коронясана на 18 години, прочула се скоро след това, още приживе Клеопатра е обект на слухове и благоговение, на клюки и интриги. В апогея на управлението си тя практически контролира цялото източно средиземноморско крайбрежие и това е последната велика египетска държава в Древността, а за кратък миг дори държи в ръцете си съдбата на целия западен свят. Ражда дете на един женен мъж, а на друг – още три. Смъртта я застига на 38 години – поколение преди раждането на Христос. Нищо не затвърждава репутацията така, както някое злощастие, а краят на Келопатра е колкото внезапен, толкова и впечатляващ. Още от тогава египетската царица предизвиква човешкото въображение. Много хора говорят за нея, сред тях едни от най-добрите драматурзи и поети, а реплики ú се приписват вече две хиляди години. Клеопатра е сред най-популярните персонажи в историята на човечеството – с нейното име са наречени астероид, видео игра, тя е клише и цигара, ротативка и стриптийз клуб, тя е синоним за Елизабет Тейлър. Самият Шекспир свидетелства за безграничната ú многоликост. Сам не е знаел колко прав ще се окаже.
Ако името ú е завинаги гравирано в историята, то образът ú е неясен. Макар Клеопатра да е една от най-разпознаваемите исторически фигури, всъщност не знаем как точно е изглеждала. Днес за автентични се смятат само изображенията ú на монетите, изсечени по време на управлението ú и вероятно одобрени от самата нея. Освен това египетската царица е останала запомнена не с това, което е била – талантлив и прозорлив владетел, способен да изгради флота, да потисне бунтовничество, да контролира паричния поток, да помогне на гладуващите. По думите на един изтъкнат римски пълководец, Клеопатра е и изключително веща във военното дело. Макар и да живее във времена, в които жените-владетелки не са рядкост, тя се отличава като единствената жена в Древността, която властва еднолично и има значителна роля в делата на Запада. Богатството ú е несравнимо в Средизменоморието, а самата тя се къпе в престиж, немислим за друга жена от нейната епоха. В това се убеждава един от съседните ú владетели, след като поръчва убийството ú, докато тя е на визита в двора му. (Положението ú не позволява осъществяването на този план.) Клеопатра произхожда от стар род на убийци и не пропуска да спази семейната традиция, но спазва забележително приличие за времената, в които живее. До нас обаче достига образът ú на безнравствена изкусителка, и това не е единственият случай, в който една наистина могъща жена е представена като безсрамна прелъстителка.
Подобно на всички личности, вдъхновили поезията, Клеопатра също има живот, изпълнен с объркване и разочарования. Тя израства сред ненадминат лукс, но наследява една държава в упадък. От семейството ú са произлязли десет поколения египетски фараони. Птолемеите всъщност са македонски гърци по произход, което прави Клеопатра египтянка, точно толкова, колкото е и Елизабет Тейлър. На 18 години тя и 10-годишният ú брат установяват контрол в страна с обременяващо минало и неясно бъдеще. 1300 г. са минали от властването на Нефертити, а пирамидите, из които Келопатра със сигурност е развела Юлий Цезар, вече са изрисувани с графити. Сфинксът е основно реставриран, но преди хиляда години. А от блясъка и славата на някога великата империя на Птолемеите не е останал и помен. Клеопатра израства в епоха, доминирана от Рим, който по това време достига до самите граници на Египет. По времето, когато тя е на 11, Цезар припомня на пълководците си, че ако не воюват, ако не печелят богатства и не налагат властта си, значи не са истински римляни. Един източен владетел, който води своята епична битка срещу Рим изрича думи, в чиято истинност Клеопатра сама ще се убеди: римляните имат вълчи нрав. Те не понасят великите владетели и заграбват всичко, притежавано от тях. Желанието им е да завладеят целия свят и в този си стремеж „или ще унищожат всички, или сами те ще загинат” . Повече от ясно е какво значи това за последната богата държава в римската сфера на влияние. Египет се отличава с изкусните си методи за преговори и в повечето случаи успява да запази своята автономия. Едновременно с това става неразделна част от делата на Рим.
Срещу смайващо висока сума бащата на Клеопатра си купува титлата „приятел и съюзник на римския народ”. Дъщеря му разбира, че да си приятел на този народ и неговия Сенат не е достатъчно – необходимо е да спечели приятелството на силния римлянин на деня. Това обаче не е лесна задача в късната република, опустошавана от граждански войни. Те не са нещо непознато за Клеопатра, избухват периодично през целия ú живот, противопоставяйки редица римски пълководци в борба, подклаждана от избухливост и лични амбиции и два пъти неочаквано намерила своя изход на египетска земя. Средизменоморието трепери след всяка междуособица, бързайки да засвидетелства верността си и да пренасочи изплащаните налози. Бащата на Клеопатра залага на Помпей Велики, гениалният римски генерал, когото късметът сякаш следва неизменно. Той става покровител на семейството, а по времето, когато Клеопатра се възкачва на трона в другия край на Средиземно море, започва гражданска война срещу Юлий Цезар. През лятото на 48 г. пр. Хр. Цезар нанася съкрушителен удар на Помпей в Гърция и той побягва към Египет, но там е прободен и обезглавен. По това време Клеопатра е на 21 години. Пред нея няма друга възможност, освен да спечели благоволението на новия властелин на римския свят. Но тя не подхожда както повечето васални владатели, чиито имена неслучайно днес са забравени. През следващите години египетската владетелка полага всички усилия, за да извлече максимална полза от неумолимия римски устрем и след смъртта на Цезар сменя покровителите си, като накрая се съюзява с неговото протеже, Марк Антоний. Погледнато от дистанцията на времето, управлението на Клеопатра е отлагане на неизбежното. Историята ú приключва преди да е започнала, макар че амбициозната владетелка не вижда нещата така. Смъртта ú слага край на независимостта на Египет и той става римска провинция, за да възстанови автономията си едва през 20 век.
Може ли да се каже добра дума за жената, вкарала в ложето си двамата най-могъщи мъже на своето време? Може би да, но не и в епоха, в която Рим определя повествованието. Клеопатра представлява една от най-опасните комбинации в историята – жена с власт. Умните жени, както Еврипид е казал преди стотици години, са опасни. Един римски историк без колебание може да представи една еврейска царица като незначителна фигура, а шест страници след това да я порицае за безразсъдната ú амбиция и непристойното ú възползване от властта. Не трябва да се подценява и силата на един по-обезоръжаващ вид власт. В запазен брачен договор от I в. пр. Хр. се казва, че булката обещава да е вярна и любяща. Тя се заклева и да не слага любовни отвари в храната и питието на съпруга си. Днес не знаем дали Клеопатра е обичала Марк Антоний или Цезар, но знаем, че е подчинила и двамата на волята си. От римска гледна точка тя е „поробила” и двамата. Резултатът е игра с нулева сума – властта в ръцете на жена предвещава измама от мъжа. Говори се, че когато попитали съпругата на Август, първият римски император, как е се е сдобила с влиянието си над него, тя отговорила, че е успяла със „своята безупречна добродетелност, вършейки с радост всичко, което ще го удовлетвори, без да се меси в никое от делата му, и най-вече преструвайки се, че не чува или вижда любимките му, обект на неговата страст.” Няма причина да приемем тази формула за чиста монета. От друга страна Клеопатра е замесена от съвсем различно тесто. За нея е съвсем нормално по време на спокойно плаване под ленивото александрийско слънце да намекне на най-прославения римски генерал да изпълни задълженията си.
За римляните невъздържаността и разюздаността са качества, присъщи най-вече на гърците. Клеопатра предизвиква двойно повече недоверие заради произхода си от народ, известен със своята „естествена склонност към измама” , и заради това, че живее в Александрия. Един римлянин не може да разграничи екзотичното от еротичното; Клеопатра символизира Изтока на алхимията и окултното, лъкатушната си и чувствена страна, своенравна и първична подобно на величествения Нил. Всеки мъж, който се докосне до нея, изгубва ума си или поне премисля плановете си. Този ефект е видим в биографията на Марк Антоний от Плутарх. Дори историк от XIX в. се поддава, описвайки я като „разпусната 16-годишна девойка” при срещата ú с Цезар (по това време тя е по-скоро целеустремена 21-годишна жена). Изтокът отправя своя примамлив като на сирена зов много преди раждането на Клеопатра, но това е без значение – тя идва от опияняващата земя на секс и невъздържаност. Не е трудно да се разбере защо Цезар се е превърнал в история, а Клеопатра – в легенда.
Погледът ни се замъглява допълнително от факта, че римляните, разказали историята на Клеопатра отблизо, са твърде добре запознати със своята древна история. Тя непрестанно се промъква в техните очерци. Подобно на Марк Твен в изумителния, претъпкан Ватикан, и ние понякога избираме копието пред оригинала. Класическите автори – също. Те без проблем обединяват различни истории и вдъхват нов живот на вече разказани приказки, приписвайки на Клеопатра пороците на други злосторници. Историята съществувала, за да бъде преразказвана, всеки следващ път с още повече показност, но не и с по-голяма точност. В древните текстове злодеите винаги са облечени в един определен просташки нюанс на пурпурното, ядат твърде много печен паун, мажат се само с редки мазила и претопяват перли. Независимо дали става въпрос за властолюбива, нарушаваща закона египетска владетелка или за безмилостен пират, те са известни с „противното излишество” на притежанията си. Беззаконието и разкошът вървят ръка за ръка в техния свят, пламнал в пурпур и злато. Не помага и това, че историята се е смесила с митологията, а човешкото – с божественото. Клеопатра живее в свят, в който можеш когато си поискаш да отидеш да видиш Орфеевата лира или пък яйцето, от което се е излюпила майката на Зевс (намирало се е в Спарта).
Историята не само се пише от идните поколения, но и за тях. Най-изчерпателните ни източници никога не са се срещали с Келопатра. Плутарх е роден 76 г. след нейната смърт. (Той пише по едно и също време с Матей, Марк, Лука и Йоан.) Апиан твори повече от век след това, а Дион Касий – след повече от два. Историята на Клеопатра не е като историята на останалите жени – тя се различава по това, че мъжете, които пишат за нея, увеличават значимостта ú (всеки по свои собствени причини), вместо да заличат ролята ú. Връзката на Клеопатра с Марк Антоний е най-дългата в живота ú, но тази с неговия съперник, Август, е най-трайната. Август е този, който разгромява Антоний и Клеопатра, а в историята, която разказва пред Рим, описва една ненаситна, коварна, кръвожадна и обсебена от властта египетска царица. Той многократно хиперболизира образа ú, за да увековечи победата си, но и за да заличи фигурата на истинския си враг, бившия си зет. Крайният резултат е Наполеон през британските очи в XIX в. или една история на САЩ през XX в., но написана от Мао Дзедун.
Към всички тези изключително предубедени историци трябва да прибавим и един изключително непълен архив. До нас не е достигнало нищо от александрийските ръкописи. Почти нищо от този древен град не е оцеляло над земята. Може би и най-много разполагаме с една записана дума от Клеопатра. (Царска заповед от 33 г. пр. Хр., подписана от нея или от писаря ú с гръцката дума ginesthoi, която значи „Да се направи.”) Класическите автори не се интересуват от статистиката, а понякога дори и от логиката – трудовете им си противоречат един на друг, а и на самите автори. Апиан не внимава за подробностите, а хронологията на Йосиф Флавий е безнадеждна. За Дион Касий е по-важна реториката, отколкото точността. Пропуските са толкова чести, че изглеждат нарочно допуснати, сякаш съществува някаква конспирация за всеобщо мълчание. Как е възможно да няма нито един достоверен бюст на Клеопатра, след като е живяла в епоха със завършена и реалистична традиция на портретуване? Писмата на Цицерон от 44 г. пр. Хр. – времето, по което Цезар и Клеопатра са заедно в Рим – никога не виждат бял свят. Най-дългата гръцка история от тази епоха сякаш потулва този бурен период. Трудно е да се каже какво пропускаме. Апиан обещава да разкаже повече за Цезар и Клеопатра в своята четиритомна история на Египет, която не оцелява до наши дни. Разказът на Тит Ливий приключва век преди Клеопатра. Единствено Плутарх дава сведения за подробната работа на придворния ú лекар. Хрониката на Квинт Делий е изчезнала, заедно със страстните писма, които се твърди, че Клеопатра е писала на автора ú. Дори Лукан прекъсва рязко и вбесяващо за читателя прекъсва своята епическа поема в средата, оставяйки Цезар в капан в двореца на Клеопатра насред Александрийската война. Именно така – при отсъствието на факти – се раждат митовете, плевел, способен да задуши историята.
Пропуските в архивите представляват една опасност, а изградените около тях конструкции – втора. Държавните дела остават на второ място, засенчени от делата на сърцето. Властна жена, веща в политиката, дипломацията и управлението; говореща гладко девет езика, сладкодумна и харизматична – Клеопатра, която познаваме, е дело на общите усилия на римските пропагандатори и холивудските режисьори. Заради нея нещо, което отдавна знаем, че съществува – могъщата женска сексуалност, се превръща в класика. На всичкото отгоре не е уцелила и времето си. Не само че историята ú е написана от враговете ú, но именно Клеопатра е основна тема за разговор точно когато римската поезия навлиза в разцвета си. Египетската владетелка оцелява буквално в литературната традиция на един враждебен за нея език и това води само до увеличаване на измислиците. Джордж Бърнард Шоу споменава като един от източниците при написването на „Цезар и Клеопатра” собственото си въображение. Много историци се въхищават от писанията на Шекспир и това е разбираемо, но е донякъде същото като това превъплъщението на Джордж Скот в Патън да се приеме за истина.
Възстановяването на името и историята на Клеопатра е колкото показване на нови факти на бял свят, толкова и очистване от ръждата на мита и на вече овехтялата пропаганда. Все пак става въпрос за една гъркиня, чиято история е предадена от мъже, свързали бъдещето си с Рим, а много от тях са дори на служба в имперската администрация. Техните „исторически похвати” са неразбираеми за нас. Те рядко назовават източниците си и „до голяма степен разчитат на паметта си” . По съвременните стандарти те са по-скоро полемисти, апологети, моралисти, баснописци, драскачи, разчитат на рециклиране или на директно копиране. Макар и център на ерудицията, Египет на Клеопатра не създава нито един голям историк. Затова можем да се позоваваме само на източници, които, макар и непълни и до голяма степен пристрастни, са единствените, с които разполагаме. Няма единно мнение по най-важните факти от живота на Клеопатра – коя е била майка ú, колко време е прекарала в Рим, колко бременности е имала, дали с Антоний са били женени, какво точно се е случило по време на битката, определила съдбата ú, как е умряла. В тази книга се опитах да взема под внимание кой е бивш библиотекар и кой е клюкар-хроникьор, кой всъщност е виждал Египет, кой е презирал тази страна и кой е роден там, кой не е приемал жените, кой е писал с усърдието на новоприет сред римляните, кой е търсил сензация, кой е искал да се покаже пред императора и кой просто е упражнявал римите си. (Тук рядко ползвам творбите на Лукан. Той пише по-рано от Плутарх, Апиан или Дион Касий, но е и поет и търсач на сензации). Дори когато източниците са безпристрастни и ясни, пак често звучат преувеличени. Както вече отбелязахме, в Древността няма обикновени, неукрасени истории . Целта на техния разказвач е била да смае публиката. С тези редове няма да се опитам да запълня празнините, въпреки че понякога ще изследвам възможностите. Това, което изглежда само вероятно, тук остава вероятно – макар че когато става въпрос за Клеопатра, мненията се различават коренно, дори и що се отнася до вероятностите. Противоречивото остава неразрешено. Целта ми беше най-вече да възстановя контекста. Клеопатра наистина е убила братята и сестрите си, но пък Ирод е убил децата си. (И след това жалее, че е „най-злощастният сред бащите”. ). Както напомня Плутарх, такова поведение е закономерност сред владетелите. Не знаем дали Клеопатра е била красива, но богатството, а и дворецът ú, оставят римляните без дъх. Това обаче не значи едно и също от двете страни на Средиземно море. Проучванията върху жените в Древността и в Египет по време на елинистичната епоха от последните десетилетия внасят значителна светлина по въпроса. Опитах се да повдигна воала на мелодрамата от последните моменти от живота на Клеопатра, заради който дори сериозни хроники звучат като сапунен сериал. Понякога обаче драмата взима връх, и то не без причина. Клеопатра живее в епоха на необикновени и завладяващи личности. Накрая най-ярките актьори слизат от сцената рязко, изведнъж. След тях светът остава в развалини.
Има много неща, които не знаем за Клеопатра, но тя самата също не е знаела доста. Не е знаела нито, че живее в I в. пр. Хр, нито че това е епохата на елинизма – и двата периода получават своето означение по-късно. (Елинистичната епоха започва със смъртта на Александър Велики през 323 г. пр. Хр. и завършва през 30 г. пр. Хр., със смъртта на Клеопатра. Може би най доброто определение за нея е, че това е една гръцка епоха, по време на която гърците не играят никаква роля.) Тя не знае и че е Клеопатра VII по няколко причини, една от които е фактът, че тя всъщност е шестата Клеопатра в рода си. Не е познавала човек на име Октавиан. Мъжът, който я побеждава и детронира, който я подтиква към самоубийство и я прави една от най-популярните фигури в историята, е роден с името Гай Октавий. По времето, когато влиза като значима фигура в живота на Клеопатра, той сам се нарича Гай Юлий Цезар, както своя виден велик чичо, нейният любовник, който го осиновява в своето завещание. Днес той е по-известен като Август, титла, която започва да използва само три години след смъртта на Клеопатра. Тук ще го наричаме Октавиан, все пак двама Цезари са, както винаги, твърде много.
Повечето места са променили имената си от Древността насам. Следвала съм метода на Лайънъл Касон, като предпочетох познатото пред последователното. Ето защо Берит е Бейрут, а Пелусий, който вече не съществува, но би се намирал от източната страна на Порт Саид на входа на Суецкия канал – остава Пелусий. По същия начин избрах популярните варианти на имената на историческите личности пред транслитерацията им. Съперникът на Цезар е Помпей (Pompey) вместо Гней Помпей Велики (Gnaeus Pompeius Magnus), а протежето му – Марк Антоний (Mark Antony) вместо Marcus Antonius. От географска гледна точка също много неща са се променили – някои брегове са потънали, блата са изсъхнали, а хълмове са изчезнали. Александрия днес е по-равна, отколкото по времето на Клеопатра. Нищо не е останало от старите улици и вече не заслепява с белотата си. Нил се е изместил с около 3 км. на изток. Някои неща остават непроменени – пясъкът, соленият морски въздух, огнените залези над Александрия са същите. Човешката природа е все така забележително последователна, а законите на историята – неизменни. Първоизточниците все още се различават един от друг . Повече от две хиляди години един мит успява да надживее фактите. Освен на посочените места, всички дати са пр. Хр.
English to Bulgarian: Is the Post- in Postcolonial the Post- in Post-Soviet? Toward a Global Postcolonial Critique (sample) General field: Science Detailed field: History
Source text - English To suggest a richer understanding of what I mean by post-Soviet postcoloniality, I will describe an area whose postcoloniality is clear— sub-Saharan Africa. A historically rich and important set of cultures, of great diversity and sometimes little unity, sub-Saharan Africa before the arrival of Europeans has a long history of independence, though at times internal strife there is great. Then, an external colonization or imper¬ial control begins at the borders and extends into the center. Indigenous governments are replaced with puppet control or outright rule. African education is revamped to privilege the colonizer's language, and histories and curricula are rewrit¬ten from the imperium's perspective. Autochthonous religious traditions are suppressed in the colonial zone, idols are destroyed, and alternative religions and nonreligious ideologies are promoted. The colonized areas of Africa become economic fiefs. Little or no "natural" trade is allowed between the colonies and economies external to the colonizer's network. Economic production is undertaken on a command basis and is geared to the dominant power's interests rather than to local needs. Local currencies, if they exist, are only convertible to the metropolitan specie. Agriculture becomes mass monoculture, and environmental degradation follows. In the human realm, African dissident voices are heard most clearly only in exile, though accession to exile is difficult. Oppositional energies are therefore channeled through forms including mimicry, satire, parody, and jokes. But a charac-teristic feature of society is cultural stagnation.
Translation - Bulgarian За да предложа по-добро разбиране на това, което смятам за постсъветски постколониализъм, ще опиша една област, чиято постколониалост не подлежи на съмнение - Субсахарска Африка. Исторически богата и важна група от култури, голямо разнообразие и понякога малко единство, Субсахарска Африка преди пристигането на европейците има дълга история на независимост, въпреки наличието на силни вътрешни борби на моменти. Тогава по границите започва колонизация или налагане на имперски контрол, който се разпространява и във вътрешността. Местните управления са заменени с марионетен контрол или външно господство. Африканското образование е променено в услуга на колонизаторския език, историите и програмите са пренаписани от имперска перспектива. Автохтонните религиозни традиции са подтиснати в колониалните области, унищожават се идоли, разпространяват се алтернативни религии и нерелигиозни идеологии. Колонизираните райони на Африка се превръщат в икономически и феодални владения. Между тях и външни за колонизатроските мрежи икономики се позволява минимална или никаква „натурална” търговия. Управлението на продукцията е иззето и е насочено към обслужване интересите на доминиращата сила, а не на местните нужди. Местните валути, ако такива съществуват, са конвертируеми само спрямо паричната единица на метрополията. Селското стопанство става предимно монокултурно и започва разрушаване на околната среда. В социалната сфера, дисидентските гласове на Африка се чуват само в изгнание, но бягството е трудно осъществимо. Следователно опозиционната енергия се канализира чрез форми, включващи мимикрия, сатира, пародия и вицове. Но характерна черта на обществата е културната стагнация.
More
Less
Experience
Years of experience: 13. Registered at ProZ.com: Feb 2013.
